Случвало ли ви се е да помните една-единствена реплика, изречена преди тридесет години, а да не можете да си спомните какво сте правили миналия вторник?
Или да установите, че събитие, което за вас е било болезнено и значимо, за друг човек е останало почти незабелязано?
Защо е така?
Защо някои преживявания оставят следа в начина, по който мислим, чувстваме и реагираме, а други сякаш изчезват?
Отговорът не е само в това колко пъти нещо се е случило.
Мозъкът ни не е записващо устройство, което съхранява всяко преживяване по един и същи начин. Той непрекъснато обработва информация, свързва новото с вече наученото и преценява кое е важно за нас.
И тук започва интересната част.
- Не е важно само какво се е случило, а и какво е означавало за нас
Представете си две деца, на които учителят казва пред целия клас:
„Отговорът ти е грешен.“
Едното дете се засмива, поправя се и продължава.
Другото се изчервява, замълчава и повече не вдига ръка.
Събитието е едно и също.
Но преживяването не е.
Първото дете може да е свикнало да греши, без това да застрашава усещането му за собствена стойност.
Второто може вече да е чувствително към критика, да се страхува от публично излагане или да преживява труден период.
Ние не знаем причината само от тази реакция.
Знаем единствено, че една и съща ситуация може да придобие различно значение за различните хора.
Емоционалната значимост влияе върху вниманието и паметта. Когато нещо ни уплаши, развълнува или силно ни засегне, мозъчните системи, свързани с емоциите и паметта, могат да обработят преживяването по различен начин.
Това обаче не означава, че всяко силно чувство непременно създава травма или траен поведенчески модел.
- Значение има и какво се случва след преживяването
Нека се върнем при второто дете.
То е допуснало грешка и се е почувствало засрамено.
Но какво следва?
В единия случай учителят казва:
„Няма нищо страшно. Грешките са част от ученето. Опитай отново.“
Съученик му се усмихва. След часа родителят го изслушва и му помага да разбере задачата.
В другия случай съучениците се подиграват. Учителят го унижава. Вкъщи родителят добавя:
„Пак ли се изложи?“
Забелязвате ли разликата?
Първоначалната грешка е същата.
Но преживяванията след нея са различни.
В първия случай детето получава възможност да научи, че може да сгреши и въпреки това да остане прието.
Във втория може да започне да свързва грешките с унижение и отхвърляне.
Не само събитието, а и реакцията на околните може да повлияе на това, което научаваме от него.
Това е една от причините подкрепата да има толкова голямо значение.
Тя не изтрива случилото се, но може да промени начина, по който човек го разбира и преживява.
- Повторението има значение, но не е единственият учител
Представете си дете, което всеки ден чува:
„Не ме занимавай.“
„Сега нямам време.“
„Стига си задавал въпроси.“
Постепенно то може да започне да говори по-малко, да крие потребностите си или да се старае да не пречи.
Тук повторението има значение.
Но понякога едно-единствено събитие също може да остави дълбока следа, особено ако е силно емоционално, плашещо или променя важни убеждения.
И обратното – многократно преживяване невинаги води до един и същ резултат при всички хора.
Защото в ученето участват и други фактори.
- Средата може да подсилва или да отслабва наученото
Човек не се формира само в семейството.
Има учители, приятели, роднини, партньори, колеги, съседи. Има обществени правила, култура, възможности и ограничения.
Дете, което не получава достатъчно внимание у дома, може да срещне учител, който го вижда, насърчава и му помага да развие увереност.
Друго дете може да има подкрепящо семейство, но да преживява продължителен тормоз в училище.
Нито един от тези фактори не определя самостоятелно цялата личност.
Но всеки може да участва в изграждането на представите ни за себе си, другите и света.
И тук има нещо обнадеждаващо.
Средата, която ни е повлияла, не е задължително да бъде средата, в която ще останем.
Новите отношения и преживявания могат да ни помогнат да научим други начини на общуване и реагиране.
- Защо двама души от едно семейство могат да бъдат толкова различни?
Често чуваме:
„Ние сме израснали в едно семейство, а сме напълно различни.“
Но дори когато живеят под един покрив, две деца не преживяват непременно едно и също детство.
Родителите могат да бъдат в различен житейски период при раждането на всяко дете.
Отношенията в семейството може да се променят.
Едното дете може да има повече подкрепа извън дома.
Другото може да преживее различни събития или да има различен темперамент.
Генетичните особености също имат значение за начина, по който реагираме на средата.
Това не означава, че едното дете е по-силно, а другото по-слабо.
Означава, че развитието на човека е резултат от взаимодействието на много фактори.
- Защо не можем да разберем нечие детство само по поведението му днес?
Представете си човек, който трудно казва „не“.
Можем веднага да предположим, че като дете не му е било позволявано да има собствено мнение.
Възможно е.
Но не е единственото обяснение.
Може да се страхува от конфликт заради неприятни преживявания в зряла възраст.
Може да работи в среда, в която отказът има реални последствия.
Може да е научил, че съгласието е знак за учтивост.
Може да се стреми към одобрение, да изпитва тревожност или просто да няма достатъчно опит с поставянето на граници.
А може да действат няколко причини едновременно.
Едно поведение не е доказателство за една конкретна история.
Затова трябва да внимаваме с твърдения като:
„Ти правиш това, защото майка ти…“
„Страхуваш се от изоставяне, защото баща ти…“
„Избираш такива партньори, защото като дете…“
Понякога подобни обяснения могат да съдържат част от истината.
Но без да познаваме човека, неговите преживявания и настоящата му среда, те остават предположения.
Психологическото разбиране не означава да поставим етикет върху човека.
Означава да проявим любопитство към неговата история.
- Какво ни помага да разберем собствения си модел?
Можем да започнем с пет въпроса.
Първо: Какво точно правя?
Не „Аз съм слаб човек“, а „Трудно ми е да отказвам, когато някой иска услуга от мен“.
Второ: В какви ситуации го правя?
С всички ли? Само с близките? С авторитетни фигури? Когато се страхувам от конфликт?
Трето: Какво чувствам и какво очаквам да се случи?
Страх ли ме е, че ще ме отхвърлят? Че ще се ядосат? Че ще загубя нещо важно?
Четвърто: Какво печеля в момента от тази реакция и каква цена плащам след това?
Може да избягвам неприятен разговор, но после да се чувствам използван.
Пето: Какво друго мога да опитам?
Може би вместо автоматично да се съглася, ще кажа:
„Трябва ми малко време, за да преценя дали мога да поема това.“
Това е малка промяна.
Но тя създава пространство за избор.
И точно там започва ученето на ново поведение.
- Не е необходимо да открием виновник, за да започнем да се променяме
Понякога, когато започнем да разбираме поведението си, поглеждаме назад с болка.
Виждаме какво ни е липсвало. Какво сме преживели. Какво не сме научили.
Това може да бъде важна част от осъзнаването.
Но не е необходимо всяка наша трудност да бъде обяснена с конкретна травма или с грешка на родителите ни.
Понякога сме научили нещо чрез повторение.
Понякога чрез страх.
Понякога чрез подражание.
Понякога чрез награда, одобрение или стремеж да принадлежим.
А понякога просто никой не ни е показал друг начин.
Разбирането на миналото може да ни помогне. Но промяната се случва чрез това, което започваме да правим в настоящето.
И ако днес разпознаем поведение, което вече не ни служи, можем да се запитаме:
„Какво се опитвам да постигна по този начин?“
„Има ли друг начин да постигна същото, без да вредя на себе си или на отношенията си?“
Може би това е началото на истинската промяна.
Не да търсим непременно кой ни е направил такива.
А да разберем как сме се научили да живеем по определен начин и какво можем да научим оттук нататък.
Защото нашата история ни влияе, но не е единственият автор на бъдещето ни.
