Чували ли сте изразите „Повтаряш стар модел“, „Трябва да промениш модела си“, „Това е научено поведение“?
Днес думата „модел“ се използва навсякъде. В психологията, в разговорите за отношенията, във видеата за личностно развитие.
Но какво всъщност означава?
Какво точно повтаряме? Кой ни е научил? Къде се съхранява наученото? И защо продължаваме да правим неща, които ни причиняват болка, дори когато разбираме, че не са полезни за нас?
Нека започнем отначало.
- Какво е модел?
Представете си, че всеки ден минавате през една поляна.
Първия път тревата е висока и трудно намирате пътя. Втория път вече различавате откъде сте минали. След десетия път има пътечка. След стотния вървите по нея, без дори да се замисляте.
Не се оглеждате за друг път. Не се питате дали този е най-добрият. Просто тръгвате.
Поведенческият модел прилича на тази пътечка.
Това е начин на мислене, чувстване или действие, който сме научили и който повтаряме достатъчно често, за да започне да се задейства почти автоматично.
Например:
Някой повишава тон. Вие замълчавате.
Някой ви критикува. Започвате да се оправдавате.
Някой е недоволен. Веднага се опитвате да го успокоите.
Някой ви предлага помощ. Отговаряте: „Няма нужда, ще се справя.“
Не е задължително съзнателно да сте избрали тези реакции.
Възможно е просто така да сте се научили да реагирате.
И понеже сте го правили многократно, мозъкът ви е започнал да използва този познат начин.
Но защо?
- Мозъкът се учи от преживяванията ни
Когато се раждаме, мозъкът ни вече има огромен брой нервни клетки, наречени неврони.
Те общуват помежду си чрез електрически и химични сигнали. Местата, на които се предава информацията между нервните клетки, се наричат синапси.
Когато преживяваме нещо, учим ново умение или повтаряме определено действие, участват различни мрежи от неврони.
С повторението някои връзки между тях могат да се укрепват, други да отслабват, а начинът, по който мрежите работят заедно, да се променя.
Тази способност се нарича невропластичност.
С прости думи – мозъкът се променя под влияние на опита.
Помислете как сте се научили да карате колело.
В началото сте мислили за всяко движение. Къде да поставите краката си, как да държите кормилото, как да пазите равновесие.
След достатъчно упражнения вече не е било необходимо да мислите за всичко поотделно.
Мозъкът е усвоил умението.
Сега си представете, че вместо да карате колело, сте се учили как да реагирате, когато някой се ядоса.
И тук започва човешката история.
- Детето се учи, дори когато никой не го учи съзнателно
Представете си едно шестгодишно дете.
То иска да разкаже нещо на баща си, но той е раздразнен.
„Махни се сега! Не ме занимавай!“
Детето се стряска и замълчава.
На следващия ден се случва нещо подобно.
След време то започва да наблюдава лицето на баща си, гласа му, стъпките му, начина, по който затваря вратата.
Постепенно може да научи:
„Когато татко е ядосан, трябва да мълча.“
Това не е непременно изречено правило.
То е извод от преживяванията.
Има и биологична страна.
Когато детето усети заплаха, мозъчни системи, свързани с откриването на опасност, вниманието и стресовата реакция, се активират. Участват структури като амигдалата, хипокампуса, хипоталамуса и други области на мозъка.
Тялото също реагира. Може да се ускори пулсът, да се напрегнат мускулите, да се промени дишането.
Ако мълчанието многократно помага на детето да избегне конфликт, то може да започне да го използва като защитна стратегия.
И ето как се оформя модел:
Ситуация: Някой е ядосан.
Усещане: Страх и напрежение.
Научено значение: Ако говоря, може да стане по-лошо.
Реакция: Замълчавам.
Непосредствен резултат: Конфликтът може да бъде избегнат.
Мозъкът има основание да запомни този начин на реагиране, защото в конкретната среда той е бил полезен.
Не е било необходимо детето да разбира невронаука.
То просто се е приспособявало към живота, който е познавало.
- Какво става, когато това дете стане на 50 години?
Представете си същия човек, вече възрастен.
Той е на работа. Има опит, знания, отговорности. Може да ръководи хора, да организира сложни задачи и да взема важни решения.
Един ден неговият ръководител повишава тон.
Човекът изведнъж усеща напрежение в стомаха. Сърцето му забързва. Думите му изчезват.
Вместо да каже спокойно: „Нека обсъдим проблема, но без да си повишаваме тон“, той замълчава.
След това се прибира вкъщи и с часове мисли какво е трябвало да каже.
Защо?
Защото настоящата ситуация може да е задействала стара, добре научена реакция.
Мозъкът е разпознал нещо познато – повишен тон, недоволство, напрежение.
Но познатото не означава непременно опасно.
Ръководителят не е бащата. Човекът вече не е на шест години. Днес има повече възможности за избор.
И въпреки това тялото и емоциите му може да реагират по-бързо, отколкото той успява да обмисли ситуацията.
Това е един от начините, по които миналото може да влияе на настоящето.
Не защото в мозъка има една-единствена „детска програма“, която управлява всичко. А защото паметта, емоциите, телесните реакции и научените очаквания могат да работят заедно и да поддържат познат начин на реагиране.
- Защо продължаваме да повтаряме модел, който ни вреди?
Тук има нещо много важно.
Мозъкът не избира винаги това, което е най-добро за дългосрочното ни благополучие.
Често поведението ни се влияе от това, което е познато, което очакваме да проработи или което бързо намалява неприятното усещане.
Да се върнем към човека, който мълчи, когато му повишат тон.
Той замълчава и конфликтът временно спира.
Напрежението намалява.
Това облекчение може да подсили вероятността следващия път отново да замълчи.
В психологията подобен процес се нарича отрицателно подкрепление – поведение се затвърждава, когато след него неприятно преживяване намалее или изчезне.
Има обаче цена.
Човекът не изразява позицията си.
Не защитава границите си.
Натрупва недоволство.
Може да започне да се чувства безсилен.
Така един начин, който някога е помагал да се избегне опасност, днес може да пречи на пълноценното общуване.
Дисфункционален наричаме модел, когато в настоящите условия той системно ни пречи, причинява страдание или ограничава възможностите ни, въпреки че някога може да е бил полезен.
Не всеки стар модел е вреден. Не всяко мълчание е страх. Понякога мълчанието е разумен избор.
Разликата е дали можем да избираме реакцията си според ситуацията, или сякаш разполагаме само с един начин.
- А какво става, когато никога не сме виждали друг начин?
Представете си дете, което расте в семейство, където конфликтите се решават само по два начина.
Или някой крещи.
Или всички мълчат.
Никой не казва:
„Ядосан съм, но искам да те чуя.“
Никой не показва как двама души могат да бъдат несъгласни, без да се унижават.
Никой не се извинява след конфликт.
Никой не пита: „Как можем да решим това заедно?“
Как детето да научи този начин на общуване, ако никога не го е виждало?
Може да го научи по-късно от други хора, от отношения, от обучение или терапия. Но ако не се е случило, в зряла възраст то може да продължава да познава само двата стари начина.
Да напада.
Или да отстъпва.
А когато някой му каже „Трябва да общуваш по-зряло“, то може искрено да не разбира какво се очаква от него.
Защото съветът не е същото като умението.
Не можеш просто да поискаш от човек да използва инструмент, който никога не е научил как да държи.
Първо трябва да му покажеш.
- Как създаваме нов модел?
Нека останем при същия пример.
Вече сме възрастни. Някой повишава тон, а ние автоматично замълчаваме.
Какво можем да направим различно?
Първа стъпка: Забелязвам какво се случва.
„Когато някой ми повиши тон, усещам страх и ми става трудно да говоря.“
Не се обвинявам. Просто наблюдавам.
Втора стъпка: Разбирам откъде може да идва реакцията.
„Като дете често мълчах, за да избегна конфликт. Възможно е да съм запазил този начин.“
Това е предположение, което мога да изследвам, а не окончателна присъда за миналото ми.
Трета стъпка: Проверявам настоящето.
„Къде съм сега? С кого разговарям? Има ли реална опасност? Какви възможности имам?“
Ако има заплаха или насилие, безопасността е първа. Не е необходимо да водя труден разговор на всяка цена.
Четвърта стъпка: Научавам нова реакция.
Например:
„Искам да обсъдим това, но ми е трудно, когато говорим с повишен тон.“
Или:
„Нека продължим разговора, когато можем да говорим спокойно.“
Може първоначално дори да упражнявам тези изречения сам, преди да ги използвам в реална ситуация.
Пета стъпка: Опитвам.
Първия път може да ми трепери гласът.
Втория път може да забравя думите.
Третия път може да успея да кажа само едно изречение.
Но вече упражнявам различен начин на поведение.
Шеста стъпка: Повтарям и се уча от резултата.
С практиката новото поведение може постепенно да стане по-достъпно и по-естествено.
Това също е учене. И то също е свързано с промени в работата на мозъчните мрежи.
Няма определен брой повторения, след които всеки модел непременно се променя. Значение имат историята на човека, средата, интензивността на емоциите, възможностите за упражнение и подкрепата, която получава.
Но промяната е възможна и в зряла възраст.
- А защо само осъзнаването не е достатъчно?
Можем да прочетем десет книги и прекрасно да обясним защо се страхуваме от конфликт.
И въпреки това следващия път отново да замълчим.
Защото да разберем нещо и да умеем да го правим са различни процеси.
Можем да знаем как се плува, да сме гледали десетки видеа и да сме прочели всички инструкции.
Но това не означава, че вече можем да плуваме.
Нужен е опит.
Същото важи и за емоционалните умения.
Трябва да упражняваме новия начин в достатъчно безопасни ситуации, да преживеем резултатите и постепенно да изградим повече увереност.
Понякога ще ни трябва помощ от друг човек.
Понякога ще ни трябва професионална подкрепа, особено когато реакциите са свързани с тежки или продължителни травматични преживявания.
Това не обезценява усилията ни. То просто означава, че някои неща се учат по-лесно с подкрепа.
- Какво общо има всичко това с нашите деца?
Много повече, отколкото предполагаме.
Децата не се учат само от това, което им казваме.
Те наблюдават как живеем.
Как реагираме, когато сме ядосани.
Как разговаряме с партньора си.
Как се отнасяме към себе си, когато сгрешим.
Как поставяме граници.
Как приемаме отказ.
Как се извиняваме.
Как се грижим за собствените си нужди.
Ако непрекъснато казваме на детето „Трябва да уважаваш себе си“, но то ни вижда как постоянно пренебрегваме собствените си граници, получава две различни послания.
Едното чува.
Другото вижда.
И двете могат да влияят върху научаването му.
Затова промяната на нашите модели има значение не само за нас.
Тя може да даде на следващото поколение примери, които на нас са ни липсвали.
- Накрая искам да те попитам нещо
Има ли поведение, което повтаряш, въпреки че не харесваш резултата?
Може би се оправдаваш прекалено много.
Може би не умееш да отказваш.
Може би се затваряш, когато си наранен.
Може би се опитваш да контролираш всичко.
Може би се грижиш за всички, но не знаеш как да поискаш грижа за себе си.
Вместо веднага да се обвиняваш, опитай да се запиташ:
„Кога научих този начин?“
„За какво ми е помагал?“
„Помага ли ми още?“
„Какво друго бих могъл да направя?“
И най-важното:
„Виждал ли съм някога как изглежда другият начин?“
Защото понякога не ни липсва желание да се променим.
Липсва ни пример.
А понякога точно от един нов пример започва промяната.
Ние не сме само това, което сме научили. Ние сме и това, което можем да научим оттук нататък.
