Порастваме. Завършваме училище, започваме работа, създаваме семейства, отглеждаме деца. Плащаме сметки, вземаме решения, носим отговорности. Понякога дори се грижим за всички около нас.
Но дали сме пораснали емоционално?
Възможно ли е човек на 50 години да продължава да търси одобрението, което не е получил на пет?
Възможно ли е на 40 да се страхува да каже „не“, защото някога отказът му е бил наказван?
Възможно ли е на 60 да изпитва вина, когато избере себе си, защото цял живот е вярвал, че любовта означава да се жертваш?
Възрастта ни показва колко време сме живели. Не непременно колко сме израснали отвътре.
Как се проявява детето в нас?
Когато се страхуваме от неодобрението.
Някой не е съгласен с нас и вместо да приемем различието, започваме да се оправдаваме, да обясняваме, да доказваме, че сме прави. Понякога се отказваме от собственото си мнение, само за да запазим доброто отношение.
Защото някъде дълбоко още живее убеждението, че ако не ни одобряват, може да спрат да ни обичат.
Когато приемаме чуждото настроение като наша отговорност.
Някой е ядосан, мълчалив или разочарован и ние веднага започваме да се питаме какво сме направили.
Опитваме се да оправим настроението му, да предотвратим конфликта, да върнем спокойствието.
Така, както някога сме се опитвали да разчетем настроението на възрастните у дома, за да се чувстваме в безопасност.
Когато не можем да понесем отказ.
Някой ни казва „не“ и ние не чуваме просто отказ.
Чуваме: „Не си важен. Не си желан. Не си достатъчен.“
Понякога реагираме с гняв, друг път се затваряме, отдръпваме се или наказваме другия с мълчание.
Не защото непременно сме лоши хора, а защото настоящата ситуация може да е докоснала много стара болка.
Когато очакваме другите да отгатват нуждите ни.
Искаме внимание, разбиране, близост, подкрепа, но не казваме ясно от какво имаме нужда.
После се обиждаме, че другият не се е сетил.
Някога сме имали нужда възрастният да забележи какво ни се случва, без да се налага да го обясняваме. И това е било естествено за едно малко дете.
Но в зрелите отношения се учим да изразяваме потребностите си, вместо да очакваме някой да ги разчита.
Когато търсим спасител.
Чакаме някой да ни даде сигурност, посока, решение, разрешение да живеем по начина, по който искаме.
Може да сме напълно способни да вземем решение, но да се страхуваме да понесем последствията от него.
И тогава търсим човек, който да поеме отговорността вместо нас.
Когато бъркаме любовта с подчинение или саможертва.
Съгласяваме се, когато не искаме. Даваме, когато нямаме. Оставаме, когато ни боли. Мълчим, когато трябва да говорим.
И наричаме това любов.
Но понякога това е старият ни начин да запазим връзката на всяка цена.
Когато грешката ни кара да се чувстваме безполезни.
Вместо да кажем „Сбърках“, усещаме „Аз съм провал“.
Критиката ни разрушава. Неуспехът ни парализира. Предпочитаме да не опитваме, отколкото да рискуваме да се изложим.
Това е мястото, където срамът продължава да говори с гласа на миналото.
Когато не умеем да бъдем сами.
Не просто да останем без компания, а да бъдем със себе си, без непрекъснато разсейване, тревога или нужда някой да ни потвърждава, че сме важни.
Или обратното – изолираме се толкова добре, че вече не допускаме никого близо до себе си.
И двете могат да бъдат начини да се предпазим от стара болка.
Но има и нещо по-трудно за разпознаване
Понякога детето в нас не изглежда безпомощно.
То изглежда изключително силно.
То е човекът, който никога не моли за помощ. Който винаги знае какво трябва да се направи. Който се грижи за всички, контролира всичко, не си позволява да се разпадне, да си почине, да не знае.
Защото някога може да му се е наложило да порасне прекалено рано.
И сега не знае как да спре да бъде възрастният, който спасява всички.
Това също може да бъде детска стратегия за оцеляване, пренесена в зрелия живот.
А как изглежда емоционалното порастване?
Не означава да спрем да изпитваме страх, срам, ревност, гняв или нужда от обич.
Не означава да станем независими от всички и да нямаме нужда от никого.
Означава постепенно да започнем да различаваме миналото от настоящето.
Да можем да си кажем:
„Този човек не е съгласен с мен, но това не означава, че ме отхвърля.“
„Другият е разстроен, но не съм длъжен да поправям всяко негово чувство.“
„Мога да поискам любов, без да се унижавам за нея.“
„Мога да сгреша, без да изгубя стойността си.“
„Мога да бъда разочарован и въпреки това да остана в разговор.“
„Мога да поставя граница, без да наказвам другия.“
„Мога да нося отговорност за живота си, без да контролирам живота на всички около мен.“
Емоционалната зрялост не е състояние, което постигаме веднъж завинаги. Тя е способността все по-често да разпознаваме собствените си реакции, да ги разбираме и да избираме как да действаме.
И откъде започва всичко?
От един неудобен въпрос:
„На колко години се чувствам в момента, в който реагирам така?“
Не на колко години съм според личната карта.
А на колко се чувствам, когато някой ми повиши тон, когато ме критикува, когато не ме избере, когато не ме чуе, когато ми откаже или когато трябва да защитя себе си.
Понякога отговорът може да ни изненада.
Защото зад реакцията на един 50-годишен човек може да стои страхът, научен от едно шестгодишно дете.
Но днес има разлика.
Днес сме възрастни.
Днес можем да се учим да правим онова, което някога не сме могли – да се защитаваме, да избираме, да говорим, да отказваме, да търсим подкрепа и да поемаме отговорност.
Не можем да променим детството, което сме имали. Но можем да променим начина, по който то продължава да участва в живота ни.
И може би истинското порастване започва не когато престанем да бъдем деца отвътре, а когато престанем да оставяме уплашеното дете да взема всички решения вместо възрастния, в когото сме се превърнали.
А ти разпознаваш ли моменти, в които реагираш не според възрастта си, а според стара болка?
